В блога си LeeAnn беше написала: “Това е! Пет крачки! Казвала съм го десетки пъти:  Преди пет крачки си бил човек, след пет крачки вече си птица!”

  И през ум не ми беше минавало да летя. Ама никога. До преди седмица. На писта Дракон видях балон. Исках да ме качат за да снимам. Те пък ми искаха 10лв за 5 мин, 3 и половина от тях за издигане и една за слизане. Да бе, айде у лево. Няма да се вдигна, ама и те ще останат без 10-те ми лева. Втори опит: един човек с мото делта планер (не знам къде има тирета). Вкара ни оферта. За красивото момиче с мен 10лв, за мен 20. Пак несправедливост. Питам: За мен двойно защото съм по-дебел или по-грозен? Отговорът: “ти имаш фотоапарат”. Айде и той у лево. И не летях.

  Тази седмица се запътихме към Сопот. С колеги. На семинар. Хората по модерну му друго му викат, ама на нас не ни беше разрешено. Хубаво де, ще се ходи в Сопот. Пиша на Дачи и питам: абе, ти там… нещо… летеше… ама, я разкажи. Тя ме нахока, че не съм чел всички теми в нейния блог и аз с подвита опашка отворих гугъл рийдъра и изчетох де що имаше за летене, облаци и планери. След кратък курс от нейна страна знаех как да излетя – пет крачки, напрежение в раменете, а като ме дръпне, да не спирам.

  На път за Сопот се опитах да се чуя с Ники. Не вдигаше. Сигурно летеше. Нетърпелива, Дачи се обажда да види какво е станало. След като заявих, че не мога да се свържа с момчето, тя отсече – “Теб те е страх!” – Мен да ме е страх? Не си познала. Започнах да звъня на Ники през половин час. След обяд получих позвъняване с думите: “Здравейте, настойчиво сте ме търсили. Имам 6 пропуснати повиквания.” Потънах в земята! Разбрахме се - на другия ден рано сутринта ще летим с Валери.

  Петък. Сутринта. Закуска. На Шамбала вече ни чакаха. Лифт, планина – нищо ново за мен. Валери разтвори крилото. Вярно, не съм си представял, че ще вися на корабни въжета, но крилото се държеше на въженца… тънки… Дачи ми каза да му имам доверие. Изпълнявам. Екипирахме се. Знаех как ще излетим, все едно бях го правил и преди. Чакахме.  Долавяйки нетърпението ми Валери подхвърли – “Не ми харесва вятъра.” Не му харесва ли? Аз нищо не усещам. Попитах. Отговорът беше потресаващ: “Ами познавам по ветропоказателите.” Ветропоказатели? Огледах се. Един, още един… и там… и там… Как не се сетих? Навсякъде беше осеяно с тях. Чакаме. И мълчим. Той се наведе замислено и вдигна в шепата си суха трева. Пуска я внимателно. Стори ми се като ритуал, но не смея да попитам. Ритуал преди излитане, ритуал за успешно кацане - някакъв вид магия… Вятърът я понесе. Нея, тревата… а аз не го усещам. И се досетих. Няма тайнство. Просто проверяваме вятъра. Това ни трябваше – вятър и посока… Излитаме…

  Пет крачки. Пет крачки и чувам изплющяване. Пет крачки все едно някой ме дърпа назад. Пет крачки и крилото е вече над главата ми и вместо аз да го тегля напред, то ме тегли нагоре. Още крачка – две, но не усещам земаята. Излетях! Познатото се отдалечава, вятърът надува коженото ми яке, а аз все още не мога да осъзная къде съм. Шестотин метра над земята. Шестстотин метра над Сопот. Леко поклащайки се приближавахме града, а маранята бавно се отдръпваше. Градът на Иван Вазов е в краката ми!

  Защо всички  ме питаха дали не ме страх? Защо ме плашеха, че всеки трети връща закуската си в природата? Защо мен не ме е страх? Летим плавно и спокойно. Вятърът свири в ушите ми и се заиграва в кухината между тях. Крилото ни люлее наляво и надясно, а аз правя снимки с хоризонт, толкова наклонен, че камъните по планината в далечината аха-аха да се сринат в единия край на кадъра. Чувствам се някак познато. Чувствам се в мои води. Води – ето защо всичко ми се струва така близко. Та аз в университета спортувах акедемично гребане. И тук – на 600 метра над земята, се чувствах като по водата в Панчарево. Може би защото мога да плувам колкото и да летя. Но това повод ли е да се откажа и от двете?

  И все пак изпитвам малко несигурност. Двата тандема лятят близо един до друг и когато някое от крилата изплющи, аз проверявам дали ремъците са още между ръцете ми. Инстинкт като на бебетата, които се държат за ушите, за да не паднат. Нима, ако взема да падам, ремъците на планера ще стоят още горе… Глупаво нали… освен ако пилотът не реши да ме откачи.

Усещането беше невероятно. Да летя като птица. Да гледам света от високо. Да загърбя всичко идиотско там долу. И не на последно място – да снимам. За мен всичко това мина за миг, а за хората долу се равняваше на по няколко бири.

  Дойде време да слизаме надолу. – Искаш ли да ти покажа спиралата? – попита Валери. – Иска ли питане? – отвърнах. Наклонихме се леко и аз едва си помислих “Това ли е?”, когато рязко се завъртяхме и се заспускхаме надолу. Все едно влизам в тунел. Периферното ми зрение се размазва като във филмите при навлизане на космически кораби в хипер-пространството. Ръцете ми тръгват в страни. Хей, къде? А фотоапарата? Единственото което ми дойде на ум е да го стискам по-здраво… и още по-здраво, въпреки че бе вързан с ремък за врата ми. В следващия момент - на половин кръгче усетих, че едвам си поемам въздух. Диафрагмата ми определено не си беше на мястото. Адреналинът ми се покачва, очите ми се ококорват все повече, а мозъкът ми се опитва да обработи постъпващата информация. Загубих представа къде сме… Пропадането спря, а от гърдите ми се изтръгна мощен вик на удоволствие. Кучетата долу ни лаят, а една баба ни гледа с нескрит интерес.

  Това беше! След пет крачки вече си птица. Усещането е невероятно! Обаждам се на Дачи и започвам да й обяснявам, а тя спокойно ме изслуша и каза: “Да се чуем след половин час. Всеки, който лети за първи път забравя целия си речник с изключение на две думи – яко и … яко.” Благодаря Дачи!

Благодарности и на Валери