Писна ми от простотия в България!

Писна ми от простотията на полицията в България!

Писна ми и от нещатастната съдебна система в България!

Не може 20-годишни убийци да се пускат на свобода за 500лв! За 500 лв той ще убива и утре и след месец и твоето дете!

Писна ми от пияни и глупави полицейски служители! Не е нормално да ги арестуват хулиганстващи  в Студ. град и да не им предявяват обвинения.

Да, не ми харесва да ми налита на бой някакъв нещастник с полицейска карта и дошлите униформени да го защитават. Не ми харесва бял опел с надписи „Полиция“, без специален режим на движение,  да излиза на метла от завоя и аз да бягам за да не ме удари. Не ми вдъхва сигурност идиот със синя лампа, който си избива комплексите като ми вика, изцъклен като Шварценегер в „Зов за завръщане“, че пресичам на пешеходна пътека и не му давам път. 

Писна ми, ей!

Ей, пушещите… изчистете първо собствените си редици за да ви имат хората доверие!

Сега  не го заслужавате!

Що за чудо е това,

има ли си то цена?

Дали е от ил’ за любов

или е простичко картоф.

Сърце, дупе или мъде

сам реши и напиши

Една мисъл ми мина през главата. Ама бързо, та не я усетих. Обаче друга мина след това и се застоя. А именно да пия аз една ракия. Навярно мисълта ми първа за салатка е била.

Влизам в супера за чушки и домати да си купя. Зеленчуци, който не яде, той голям не ще да порасте… Не че съм мъничък, ама има още накъде, Иво да расте.

Ей ги чушките отпред – в чудо се видях напред. Стоя аз и се чудя. Стоят продавачките и ми се чудят. Чудят се те, какво се чудя аз. Чудя се аз що за чушки са това. Брех, ябълки до тях – да са малки, хич не са. Чушките, аха, по-големи са сега. Гледах, мерих, мерих, гледах… пък накрая снимах. Плахо взех да си отбирам и на ум да си събирам тез пари във мен дали ще стигнат, ако чушките на метър вместо килограм ми мернат.

Ей така, скарата ми утесня. За чушките метрови с нови съдове ще трябва, май, да снабдя.

Влизам, в стаята ми студено. Докосвам тръбите на парното и те студени. Ето от къде идва студа вкъщи. Друга година по това време имаше парно. Сега няма.

Чудя се на кого да се сърдя. На хората, които искат да ползват топло, а не си плащат за услугата… Или пък, на тези, които ни казват в очите: „Ние Ви крадем, ама Вие си плащайте“?

На стария шеф на Топлофикация му викаме „Топлото“, а новият упорито се бори за прозвището „Студеното“.

А преди време когато детронираха Вальо, някой каза: „Ето, вече няма да има две седмици профилактика през лятото.“ Е, сега имаме топла вода през лятото. А парно през зимата?

А когато сняг забръска, що ще чиним ний зимъска?

ПП: Аз още ходя по блузки с къси ръкави и яке, ама и на мен ще ми стане студено до време

А в крайна сметка винаги мога да си седна в колата и да си пусна парното. Като този в опела на снимката

 

24.1″ LCD – скатах си го сам, нали съм прибрано дете

iXO 1:43 Lancia HFntegrale Winner Monte Carlo Rally 1992 – D.Auriol/B.Occelli

А за десктопа… просто снимката сама си го поиска ;)

Хубаво е, че формата на снимките от фотоапарата ми си пасва точно на новия монитор

    Приключението „Рилски манастир“

или

Един американец в двора на Иван Рилски

част първа

 

   Това е Питър. Питър от Hughes. Запознайте се. Не, разбира се, че не е от тези, които стрелят в училищата. Питър е пич и заслужи правото да го разходим. Решихме в неделя да го заведем на Рилския манастир. Хем е близо, хем няма да се върви пеш. Речено – сторено.

  Неделя в 10.00 с подготвена за госта кола бях пред хотела в Бизнес-парк София. Всъщност подготоваката се изразяваше единствено в измиването на прозорците, заради валелия прашен дъжд. Този същият, за който ББ твърди, че носи прах от Сахара, ама на мен си ми прилича на заобикалящата ни градска мръсотия. Та затова и не бях там точно в 10 часа.

  Потегляйки реших, че мога да заобиколя хотела и да се измъкна към Околовръстното. Питър каза: „Не, не! Обърни и се върни откъдето влезе.“ – Абе, какъв е той, че да ми казва къде да карам? Аз 10 години живея в града, а той няма и седмца пък ще ме учи. Продължих устремено напред между бариери и огради. Завой в дясно, усмивка до уши и тъкмо да кажа “виждаш ли, намерих изход“ и… съзрях огромна метална врата. Завъртях колата и излязох точно от където каза той.

  Тръгнахме към цар Борис. Улисани в приказки, спряхме в задръстване. Изведнъж в колата настана тишина. Отляво стена, отдясно стена и… отпред се издигна стена – ей така, от нищото! Обърнах се назад, а там все едно се бяха наговорили да ни запушат. „Дали има път напред?“ – ужасът се четеше в очите ни. Преминахме, всичко премина - и страха, и Симеоновско, и задръстването…

  Излязохме на Борис. Радиото заглъхна. Не, не се е повредило, просто се движим по паважа, нагънат повече от „Влакчето на Инди“. Опитах се да обясня на Питър, че не всичките ни пътни артерии са такива, че все пак имаме и гладък асфалт или… поне асфалт, а в главата ми се завъртяха успокоителни мисли за наскоро сменените амортисьори. Заобяснявах, че това е адски натоварено направление и по този булевард се движат изключително тежки камиони, които разбиват иначе здравата настилка. В следващия момент, подминавайки камион с огромно ремарке се загледахме в счупеното му окачване. С иронична усмивка гостът попита: „Дали камионите разрушават пътя, или пътят – камионите?“ Замълчах неловко, а той продължи: „Сигурно на края на този път има магазин за нови гуми и сервиз?“ …Погледнах сконфузено гумаджийницата отляво и излязохме от София. 

  Излязохме от София. Километър, два, повече, а скоростта не надвишава 60. Стана подозрително и любопитството на американеца не издържа – „Why?“ – демек „Защо?“. Как защо? Защото всички знаем къде има полицаи и до там караме бавно, а веднага след като ги подминем налувам оловните обувки. Обаче последва нов въпрос:
  – Щом всички знаят, защо тогава има и такива, които профучават покрай полицейската кола? Не ги ли е страх? При нас им вземат книжките.
  – Амиии защотоооо… – провлачвам аз – като те спрат казват дай си книжката, а ти отговаряш „на ти пари, ама книжката не давам“. И така всички са щастливи.
  Питър замълча, изглежда му се стори логично.

  Пътят към Благоевград го знаете, или поне голяма част от Вас. Прави участъци, леки завои, а видимост има на километри. Е да де, ама идиоти там всякакви. И сега не пропуснахме да видим един в нивата, друг по таван и после ходи обяснявай на американец що е то „джигит“ и има ли почва у нас. Сигурно мога да ги сравня с Шотландския боец – и той уж безсмъртен го раздаваше.

  Излязохме от главния път. По съвет на бгмапс хванахме отбивката за Смочево. Къде? И аз така. Това е малко китно селце в полите на планината. Питър ахна от възторг. Движехме се по тесен планински „funny“ път, който беше покрит с най-гладкия асфалт в цяла България. Е, вярно, че беше широк колкото една кола, но пък и там нямаше друга такава. Газ и по завоите както аз си знам. По едно време гледам Питър стиска здраво дръжката на вратата и се изплаших, че ще си тръгне с нея в движение… пък не карах бързо. Слязохме внимателно до Рила и от там през гората до манастира.

  За манастира ще разкажа следващия път, въпреки че грам идея нямам какво.

  Навръщане всички в колата си поспаха, а аз си пошофирах. За селските тарикати по Владая или добро или нищо, та ще замълча.

  Я, Княжево? Хайде по панорамния. Пък и там една панорама… някога може би да. Единствената гледка сега са замъчета със зидове конкуриращи стената на язовир Въча. А след последния ремонт на пътя са останали дупки граничещи с дълбочината пак на същия този язовир. Абе идилия – палати, стени и скъпи коли газещи в свинщината. Ама като им е кеф… За съседните баровски квартали – Драгалевци и Симеоново какво да кажа – вода по пътя… хайде да не намесваме пак язовира, че ще му излезе лошо име.

  И така приключението завърши. За едни в хотела, за други в кварталната кръчма…

Я познайте що за чудо е това:

 

Да, реалист съм и НЕ, това не e идващия насреща влак… в края на тунела

Отговори в следващияте две публикации

PS: И да усилите яркостта на монитора пак няма да разберете… освен ако не сте го виждали

Текста и повода за написването на песента не са хубави.

Но пък изпълнението на Bon Jovi & Bob Geldof заедно е брилятно. Насладете се и Вие!

  Събота – първият ми почивен ден от март насам. Няма да ходя никъде. Ще се спи, това е ясно.

  Събудих се по тъмно. Навик. Лош навик. Ще го преодолея, обещавам… Записвам си (че бързо забравям).

  Събудих се отново към 9.30. Повик от природата. Трябваше да стана – няма как. Час безделие по пижама и се върнах отново в леглото. Заспах.

  Събудиха ме около обяд. – Кабели? Свещи? – Не знам. - и пак заспах.

   Към 14.30 се събудих от телефония звън. Познат женски глас. Предложение за разходка. С две момичета. Душ, дънки, фланелка, якето и разбира се раницата с фотоапарата. (И обувки. Нормално, нали?)

  Беше около четири следобед, в средата на октомври, имаше слънце и изглеждаше, че ще се наслаждаваме на още един хубав есенен ден. Бях спретнат, чист, но с брада на няколко дена и хич не ме беше грижа, дали някой ще обърне внимание. Отивах на съботна разходка.

 Среща на неутрално място. Пристигнах в уречения час. По телефона получих инструкция незабелязано да се предвижа до магазина за зеленчуци с фирмен надпис на Кока-Кола. Бял лебед автомобил ФВ Голф с две врати чака на посоченото място.

  От вътре излезе момиче. Изправи се бавно и се полюшна към мен в тесните си светли дънки, които отразяваха светлината. Бедрата й бяха дълги и в походката й имаше нещо такова, което не бях виждал често в голф. Беше светла брюнетка със зеленикави очи, гъсти ресници, а косата й бе небрежно спусната. Приближи се към мен със сексапилна походка, която би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост, наклони глава, за да оправи с пръст едно не дотам непокорно тънко кичурче от меко сияеща коса. Усмивката й беше колеблива, но човек можеше да я склони да стане любезна.

  Сгреших. Набута ме със сила на задната седалка. На сила – мислех си, защото колата е двувратка. Контакт, стартер, мръсна газ, волан навит до края в дясно. Бял голф се изнася на метла от автогарата на Хладилника. В кълбо от дим. (Не, не за да няма свидетели, а защото е дизел.)

  Потеглихме в западна посока. Движехме се с висока скорост по тесни улички на крайните квартали. Нямаше жива душа, ако изключим рошавите бездомни кучета, лаещи по хлопащите в дупките шарнири. Разбрал, че нещо се мъти плахо попитах:

- Какво правим сега?
- Ще те крадем! (*Подменил съм нецензурните думи )
  От устата ми се изтръгна тихичко:
- Ама…

  Последва демоничен смях.

  Излизаме от града по тясна улица, от едната страна на която има дървета, а от другата еднофамилните замъчета се разреждат и отстъпват място на гората. Приповдигнато ми е настроението от притеснение. На границата с гората пази малко магазинче, изпращащо туристите в планината и посрещащо закъснелите пътници. Спираме. Спасение – помислих си. Но не! Не ме пуснаха да изляза от колата. Заключен стоях, вперил изплашен гладен поглед във вратата на бакалията. Момичетата излязоха с камшици и кожени ботуши. Всъщност, бяха купили от там само минералната вода. Чудя се защо похитителките спътничките ми са тръгнали с високи ботуши с тънки токове. Навярно в планината има сняг. Студена пот изби по челото ми, та аз съм с летните обувки. Дали няма да ми изстинат краката?

  Автомобилът разко потегли, като остави облак прах зад себе си (заради пясъчните наноси). Устремени продължаваме нагоре. Долавям шепот на предните седалки (леле как хлопа средното гърне). Напрягам се и различавам думи. Разговор. Момичетата обсъждат, че и друг път са изхвърляли мъж от колата, високо в планината. “Дали ще се опитат да ме убият или ще ме оставят гол да чакам на автостоп?“ И двете перспективи не ми харесаха.

  Излязохме на една поляна. Изтегнахме се на припек – може би за последен път тази година. С топличкото следобедно слънце, погалени от есенния вятър започнаха да падат дрехи и задръжки дърветата да свалят своите премени. Гората наоколо бе изпъстрена в есенни багри – жълто, оранжево, кафяво и… розово, а пред очите ми, на синия небесен фон, се носеха пухкави бели… облачета – толкова близко, че аха да ги засмучеш, като жаден арабин кожен мех със студено мляко докоснеш…

  Страхът от четирите бойни снаряда сгъсти облаците над главата ми и ме принуди да го извадя. Него,… добре прикрит на дъното на раницата. Него, фотоапаратът. Цифров. КМ 5Д, 6.1 мп, 23.5х15.7 CCD…

 

  И днес, когато разказа захващам, помня таз страшна заплаха, но нека во веки се знае, че аз се лесно не плаша!