… след пет крачки вече си птица!

  В блога си LeeAnn беше написала: „Това е! Пет крачки! Казвала съм го десетки пъти:  Преди пет крачки си бил човек, след пет крачки вече си птица!“

  И през ум не ми беше минавало да летя. Ама никога. До преди седмица. На писта Дракон видях балон. Исках да ме качат за да снимам. Те пък ми искаха 10лв за 5 мин, 3 и половина от тях за издигане и една за слизане. Да бе, айде у лево. Няма да се вдигна, ама и те ще останат без 10-те ми лева. Втори опит: един човек с мото делта планер (не знам къде има тирета). Вкара ни оферта. За красивото момиче с мен 10лв, за мен 20. Пак несправедливост. Питам: За мен двойно защото съм по-дебел или по-грозен? Отговорът: „ти имаш фотоапарат“. Айде и той у лево. И не летях.

  Тази седмица се запътихме към Сопот. С колеги. На семинар. Хората по модерну му друго му викат, ама на нас не ни беше разрешено. Хубаво де, ще се ходи в Сопот. Пиша на Дачи и питам: абе, ти там… нещо… летеше… ама, я разкажи. Тя ме нахока, че не съм чел всички теми в нейния блог и аз с подвита опашка отворих гугъл рийдъра и изчетох де що имаше за летене, облаци и планери. След кратък курс от нейна страна знаех как да излетя – пет крачки, напрежение в раменете, а като ме дръпне, да не спирам.

  На път за Сопот се опитах да се чуя с Ники. Не вдигаше. Сигурно летеше. Нетърпелива, Дачи се обажда да види какво е станало. След като заявих, че не мога да се свържа с момчето, тя отсече – „Теб те е страх!“ – Мен да ме е страх? Не си познала. Започнах да звъня на Ники през половин час. След обяд получих позвъняване с думите: „Здравейте, настойчиво сте ме търсили. Имам 6 пропуснати повиквания.“ Потънах в земята! Разбрахме се – на другия ден рано сутринта ще летим с Валери.

  Петък. Сутринта. Закуска. На Шамбала вече ни чакаха. Лифт, планина – нищо ново за мен. Валери разтвори крилото. Вярно, не съм си представял, че ще вися на корабни въжета, но крилото се държеше на въженца… тънки… Дачи ми каза да му имам доверие. Изпълнявам. Екипирахме се. Знаех как ще излетим, все едно бях го правил и преди. Чакахме.  Долавяйки нетърпението ми Валери подхвърли – „Не ми харесва вятъра.“ Не му харесва ли? Аз нищо не усещам. Попитах. Отговорът беше потресаващ: „Ами познавам по ветропоказателите.“ Ветропоказатели? Огледах се. Един, още един… и там… и там… Как не се сетих? Навсякъде беше осеяно с тях. Чакаме. И мълчим. Той се наведе замислено и вдигна в шепата си суха трева. Пуска я внимателно. Стори ми се като ритуал, но не смея да попитам. Ритуал преди излитане, ритуал за успешно кацане – някакъв вид магия… Вятърът я понесе. Нея, тревата… а аз не го усещам. И се досетих. Няма тайнство. Просто проверяваме вятъра. Това ни трябваше – вятър и посока… Излитаме…

  Пет крачки. Пет крачки и чувам изплющяване. Пет крачки все едно някой ме дърпа назад. Пет крачки и крилото е вече над главата ми и вместо аз да го тегля напред, то ме тегли нагоре. Още крачка – две, но не усещам земаята. Излетях! Познатото се отдалечава, вятърът надува коженото ми яке, а аз все още не мога да осъзная къде съм. Шестотин метра над земята. Шестстотин метра над Сопот. Леко поклащайки се приближавахме града, а маранята бавно се отдръпваше. Градът на Иван Вазов е в краката ми!

  Защо всички  ме питаха дали не ме страх? Защо ме плашеха, че всеки трети връща закуската си в природата? Защо мен не ме е страх? Летим плавно и спокойно. Вятърът свири в ушите ми и се заиграва в кухината между тях. Крилото ни люлее наляво и надясно, а аз правя снимки с хоризонт, толкова наклонен, че камъните по планината в далечината аха-аха да се сринат в единия край на кадъра. Чувствам се някак познато. Чувствам се в мои води. Води – ето защо всичко ми се струва така близко. Та аз в университета спортувах акедемично гребане. И тук – на 600 метра над земята, се чувствах като по водата в Панчарево. Може би защото мога да плувам колкото и да летя. Но това повод ли е да се откажа и от двете?

  И все пак изпитвам малко несигурност. Двата тандема лятят близо един до друг и когато някое от крилата изплющи, аз проверявам дали ремъците са още между ръцете ми. Инстинкт като на бебетата, които се държат за ушите, за да не паднат. Нима, ако взема да падам, ремъците на планера ще стоят още горе… Глупаво нали… освен ако пилотът не реши да ме откачи.

Усещането беше невероятно. Да летя като птица. Да гледам света от високо. Да загърбя всичко идиотско там долу. И не на последно място – да снимам. За мен всичко това мина за миг, а за хората долу се равняваше на по няколко бири.

  Дойде време да слизаме надолу. – Искаш ли да ти покажа спиралата? – попита Валери. – Иска ли питане? – отвърнах. Наклонихме се леко и аз едва си помислих „Това ли е?“, когато рязко се завъртяхме и се заспускхаме надолу. Все едно влизам в тунел. Периферното ми зрение се размазва като във филмите при навлизане на космически кораби в хипер-пространството. Ръцете ми тръгват в страни. Хей, къде? А фотоапарата? Единственото което ми дойде на ум е да го стискам по-здраво… и още по-здраво, въпреки че бе вързан с ремък за врата ми. В следващия момент – на половин кръгче усетих, че едвам си поемам въздух. Диафрагмата ми определено не си беше на мястото. Адреналинът ми се покачва, очите ми се ококорват все повече, а мозъкът ми се опитва да обработи постъпващата информация. Загубих представа къде сме… Пропадането спря, а от гърдите ми се изтръгна мощен вик на удоволствие. Кучетата долу ни лаят, а една баба ни гледа с нескрит интерес.

  Това беше! След пет крачки вече си птица. Усещането е невероятно! Обаждам се на Дачи и започвам да й обяснявам, а тя спокойно ме изслуша и каза: „Да се чуем след половин час. Всеки, който лети за първи път забравя целия си речник с изключение на две думи – яко и … яко.“ Благодаря Дачи!

Благодарности и на Валери😉

49 thoughts on “… след пет крачки вече си птица!

  1. Хехе, радвам се, че го направи! Гордея се с теб!

    Развесели ме описанието ти. Вероятно защото бях в течение на случката… но все пак… можеше да спестиш някои нетърпеливи подробности за моята скромна особа🙂
    🙂

    „Вярно, не съм си представял, че ще вися на корабни въжета, но крилото се държеше на въженца… тънки… “

    хехе, Иво, не искам да те плаша, но това, с което летяхте с Валери е РУСКИ тандем и вървите му са дебели колкото корабни въжета в сравнение с вървите на останалите тандеми.
    На другите тандеми вървите са поне 4 пъти по-тънки🙂

    Една такава връв – от най-тънките – издържа 240 кг, а ти висиш на мноооого такива върви🙂

    Много, много ти се радвам🙂

    Между другото: направил си великолепни снимки!
    Забеляза ли, че над каската ти се вижда и другото тандемно крило?

    Искам още снимки🙂

  2. Да, да, над главата ми се виждат и двете крила, но много хора няма да разберат. Едното е бяло-синьо-червеничкото, другото оранжевинеещото се е нашето🙂

    А за въжетата… Щом Валери е приземявал и други хора преди мен, значи мога да им имам доверие🙂

  3. Честито – пипна с ръка небето! А какво ще е следващото предизвикателство?!🙂 И хоризонта ти е като слънце – няма търкалящи се камъни. Току-виж сме ти повярвали, че изобщо не е страшно. Много усмивки за Дачи и Валери и от нас „нелетялите“. Вдъхновението е важно!
    П.П. Онези обувки там, №43 ли са или неправилно изчислявам мащаба?😛

  4. LeeAnn, при мен „току-виж“ е крайъгълният камък на който се крепи, подхранваното от страха ми недоверие. Какъв ти камък – то си е канара. Обаче готино се фръцкаш, така че мисля да продължа да те дразня.😛
    P.S. Дайте близък план на инструкторите на тандемите, може пък и да се навия. А те като кацнем ще ме гушкат ли? А гушкането включено ли е в цената? А за моята възраст да не ми го таксуват двойно?????

  5. Ще те гушкат: преди излитане, по време на полета и след кацане.
    Включено е в цената.
    Гушкат всякакви, не бой се😉

    Близък план:

    Моя Емо: http://picasaweb.google.bg/daniella.sokolova/BestOfSopot2006#5155319567127681586

    Ицо: http://picasaweb.google.bg/daniella.sokolova/BestOfSopot2006#5155320885682643090

    Диди:😉 http://picasaweb.google.bg/daniella.sokolova/BestOfSopot2006#5155321452618326834

    Валери го знаете🙂

  6. Графе, можеш да разчиташ на мен да ти напомня🙂 Но нека се постопли и стане пак красиво отгоре. Юни е идеално🙂

    Люлю, страхувай си се на воля, при теб е нормално – докато не порасне бебчо няма да те закачам😉

    вили, простила съм ти по подразбиране🙂

    Дори и бънджи скок!!! хе-хе, ти наистина не знаеш за какво говориш😉
    Ако ще те успокои – аз НЕ бих скочила с бънджи за нищо на света!!! Имам ужас /не страх/ от такъв вид височини, а също и от падане.

    Бънджито и парапланерите са на двата полюса като изживяване. При бънджито падаш свободно надолу и не знаеш дали ще спреш. Там се натоварва всичко – и сърце, и мускули, защото се пълнят с кръв и адреналин, и глава, и очи – всичко. Адреналинът е толкова много, че осъзнаваш какво е станало няколко минути след това. Аз не бих скочила, защото съм почти сигурна, че ще получа инфаркт по пътя /не се шегувам/ – изпитвам ужас от падане. Дори в басейн не мога да скоча, защото е надолу.

    Хората си мислят, че е по-сигурно, защото са вързани с въжета за мост! На мен това не ми дава сигурност, защото нищо не зависи от мен.

    При парапланера е съвсем-съвсем различно. Там се тръгва плавно, с човешка скорост, няколко крачки на поляна, далеч от ръбове! Няма скачане, няма падане! И се излита. Крилото потегля НАГОРЕ и ти – заедно с него. И следва свободата – пространство без измерения, без усилия, без напражение, без натоварване.

    Каца се приблизително по начина, по който слизаш от люлееща се люлка или открит лифт, с тази разлика, че няма какво да те удари отзад, ако се забавиш🙂

    с Бънджи падаш с бясна скорост и докато висиш като прилеп ти се пълни главата с кръв.
    При парапланера се ВОЗИШ в 36 км/ч, седнал в седалка…

    За сравнение – скиорите летят с 50-60 км/ч, а планинските колоездачи на пистата в Сопот взимат 1000 м за около 8 секунди, а добрите от тях – за 4.5 сек. Ти смятай, че мен ме заболява главата от тия скорости😉

    вили, страх ли те е да се возиш на открит лифт?

    Иво, много дълго стана, извинявай🙂, ама нали ме знаеш…

  7. Жени, ако имаш нужда от помощ – на разположение съм😉

    Иво, ама отговаряй си на коментарите по-бързичко ако може, че мен ме сърбят пръстите и не мога да трая, пък… блога си е твой…
    … май…😉😉😉

  8. LeeAnn, като гледам Василев колко доброволци набра за 24 часа, май ще трябва да го направите едно от рекламните лица на парапланеризма. Е, лице и да не е – поне рекламна каска и рекламни кубинки, че само това се вижда от него.
    От друга страна, кандидатите са предимно жени. Дали не са се вързали на уловката с гушкането…😉
    Аз се реших на компромисен вариант: избирам за тандем Диди и двечките се гушкаме, докато другите летят.😛

  9. Муникотин, ще те комплектоваме с някой пилот😉, а после за бирата може и с Графа🙂

    vilford, само да ти кажа една тайна за пилот Диди: тя при първи удобен момент е в небето, та не разчитай много на нейната земна компания – ще те зареже при първото въздушно предложение😉

  10. Toгава ще й „разхождам“ хвърчилото, докато пилот Диди е „на мисия“.😀 (извинявай, но поразгледах и останалите снимки и много я харесах с боси петички и хвърчило в ръка да вилнее по поляната)

  11. LeeAnn каза:

    Жени, ако имаш нужда от помощ – на разположение съм

    Иво, ама отговаряй си на коментарите по-бързичко ако може, че мен ме сърбят пръстите и не мога да трая, пък… блога си е твой…
    … май… 😉

    Дачи, ти вкарай оферта на Муниконтин, а за мен остави Жени😉
    Мария, нищо лично… по скоро годишно😉
    /*не ми се сърди, не ми се сърди, не ми се сърди*/

  12. Дачи, дори и да отхвръкната чаветата, пак ще си ме е страх. Ако е требвАло да летя, Бог е щял да ми сложи крила, ама на – дал ми е крака. Че си седим у земята и че си тичаме за здраве … някога, но не сега😉

  13. deni4ero каза:

    Дачи, дори и да отхвръкната чаветата, пак ще си ме е страх. Ако е требвАло да летя, Бог е щял да ми сложи крака, ама на – дал ми е крака. Че си седим у земята и че си тичаме за здраве … някога, но не сега

    Понеже станаха много краката малко те редактирах😉

  14. Дачи, ти вкарай оферта на Муниконтин, а за мен остави Жени

    Иво, като говорим за летене, нали знаеш колко сериозна ставам.
    Та, Жени ти я оставям на земята (Жени, нищо лично, дето вика Иво, въпрос на предпочитания😉 )
    Като реши да лети, обаче, какво ще я правиш😉

  15. @ LeeAnn, от открит лифт не ме е страх(макар, че не съм се качвала от поне 8-9 години). И признавам, че от твоето подробно обяснение ми се възбуди любопитството и вече не ми се струва толкова страшно да летиш с парапланер. Може пък някой ден и аз да ти звъня стресирано и успокоена от твоите думи да имам доверие на непълно непознат човек.

  16. вили, щом нямаш проблеми с открития лифт, няма да имаш в парапланера. Да си призная, аз се чувствам некомфортно в открития лифт, защото много друса на ролките и ми се струва зловещо.

    Първата година в Сопот летях само с един определен пилот – вече т.нар. моя Емо. Снимка има горе в линковете.
    Преди няколко дни един приятел беше в Сопот, видял е пилотите и ми написа „Вече разбрах защо си го избрала“. Като го видиш на живо и ти ще разбереш – това за доверието😉

    Между другото – вече не помня дали го споменах – и двете ми деца летят с тези пилоти – т.е. не бих те качила при някого, на когото не бих доверила себе си и децата си!

    Когато се решиш, ще отидем заедно. Аз и Иво имах желание да придружа, но не се получи😉

    Ще отидем заедно, за да огледаш, да видиш кое къде е и как е, да ти покажа и разкажа разни неща и … така🙂

    Иво, за Жени знам – казах го за нейно спокойствие, не за мое😉

    deni4ero, Иво се изразява отвратително понякога, ама го прави нарочно.😉 „да ти пораснат децата и да се оправят без теб“ означава „да можеш да ги оставиш да си вилнеят по поляната, докато ти си във въздуха“🙂, НАЛИ, Иво?

  17. „Да летя като птица. Да гледам света от високо. Да загърбя всичко идиотско там долу.“ Благодаря ти, че ме направи съпричатен!
    Приятен житейски летеж с попътен вятър!

  18. сайта на Валери и Веско – най добрия български акро пилот е това. http://tandemflight.hit.bg/. Веско скоро беше на гости в шоуто на Слави заедно с Хорацио – който постави световен рекорд по инфинити. Сега те ще атакуват рекорда за височина който е 7 800м.

    1. Искам да летя… много, обаче толкова много ме е страх, че не мога да го опиша. Возила съм се на лифта на Сопот, не ми беше страшно. Виждала съм ги как излитат, обаче като си представя, че не мога да сляза, ако ми стане кофти. Не мога да плувам, става ми лошо от завоите като пътувам с кола, сбънджи не бих скочила за нищо на света. Обаче това ме блазни ли блазни, а и като чета тук… се навивам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s