Съботно отвличане… или пък беше събличане

  Събота – първият ми почивен ден от март насам. Няма да ходя никъде. Ще се спи, това е ясно.

  Събудих се по тъмно. Навик. Лош навик. Ще го преодолея, обещавам… Записвам си (че бързо забравям).

  Събудих се отново към 9.30. Повик от природата. Трябваше да стана – няма как. Час безделие по пижама и се върнах отново в леглото. Заспах.

  Събудиха ме около обяд. – Кабели? Свещи? – Не знам. – и пак заспах.

   Към 14.30 се събудих от телефония звън. Познат женски глас. Предложение за разходка. С две момичета. Душ, дънки, фланелка, якето и разбира се раницата с фотоапарата. (И обувки. Нормално, нали?)

  Беше около четири следобед, в средата на октомври, имаше слънце и изглеждаше, че ще се наслаждаваме на още един хубав есенен ден. Бях спретнат, чист, но с брада на няколко дена и хич не ме беше грижа, дали някой ще обърне внимание. Отивах на съботна разходка.

 Среща на неутрално място. Пристигнах в уречения час. По телефона получих инструкция незабелязано да се предвижа до магазина за зеленчуци с фирмен надпис на Кока-Кола. Бял лебед автомобил ФВ Голф с две врати чака на посоченото място.

  От вътре излезе момиче. Изправи се бавно и се полюшна към мен в тесните си светли дънки, които отразяваха светлината. Бедрата й бяха дълги и в походката й имаше нещо такова, което не бях виждал често в голф. Беше светла брюнетка със зеленикави очи, гъсти ресници, а косата й бе небрежно спусната. Приближи се към мен със сексапилна походка, която би могла да накара група бизнесмени да довършат бързата си закуска с паническа скорост, наклони глава, за да оправи с пръст едно не дотам непокорно тънко кичурче от меко сияеща коса. Усмивката й беше колеблива, но човек можеше да я склони да стане любезна.

  Сгреших. Набута ме със сила на задната седалка. На сила – мислех си, защото колата е двувратка. Контакт, стартер, мръсна газ, волан навит до края в дясно. Бял голф се изнася на метла от автогарата на Хладилника. В кълбо от дим. (Не, не за да няма свидетели, а защото е дизел.)

  Потеглихме в западна посока. Движехме се с висока скорост по тесни улички на крайните квартали. Нямаше жива душа, ако изключим рошавите бездомни кучета, лаещи по хлопащите в дупките шарнири. Разбрал, че нещо се мъти плахо попитах:

– Какво правим сега?
– Ще те крадем! (*Подменил съм нецензурните думи 😉 )
  От устата ми се изтръгна тихичко:
– Ама…

  Последва демоничен смях.

  Излизаме от града по тясна улица, от едната страна на която има дървета, а от другата еднофамилните замъчета се разреждат и отстъпват място на гората. Приповдигнато ми е настроението от притеснение. На границата с гората пази малко магазинче, изпращащо туристите в планината и посрещащо закъснелите пътници. Спираме. Спасение – помислих си. Но не! Не ме пуснаха да изляза от колата. Заключен стоях, вперил изплашен гладен поглед във вратата на бакалията. Момичетата излязоха с камшици и кожени ботуши. Всъщност, бяха купили от там само минералната вода. Чудя се защо похитителките спътничките ми са тръгнали с високи ботуши с тънки токове. Навярно в планината има сняг. Студена пот изби по челото ми, та аз съм с летните обувки. Дали няма да ми изстинат краката?

  Автомобилът разко потегли, като остави облак прах зад себе си (заради пясъчните наноси). Устремени продължаваме нагоре. Долавям шепот на предните седалки (леле как хлопа средното гърне). Напрягам се и различавам думи. Разговор. Момичетата обсъждат, че и друг път са изхвърляли мъж от колата, високо в планината. „Дали ще се опитат да ме убият или ще ме оставят гол да чакам на автостоп?“ И двете перспективи не ми харесаха.

  Излязохме на една поляна. Изтегнахме се на припек – може би за последен път тази година. С топличкото следобедно слънце, погалени от есенния вятър започнаха да падат дрехи и задръжки дърветата да свалят своите премени. Гората наоколо бе изпъстрена в есенни багри – жълто, оранжево, кафяво и… розово, а пред очите ми, на синия небесен фон, се носеха пухкави бели… облачета – толкова близко, че аха да ги засмучеш, като жаден арабин кожен мех със студено мляко докоснеш…

  Страхът от четирите бойни снаряда сгъсти облаците над главата ми и ме принуди да го извадя. Него,… добре прикрит на дъното на раницата. Него, фотоапаратът. Цифров. КМ 5Д, 6.1 мп, 23.5х15.7 CCD…

 

  И днес, когато разказа захващам, помня таз страшна заплаха, но нека во веки се знае, че аз се лесно не плаша!